Много българи се окичиха с украинското знаме в сляпо съпричастие, породено от безпричинна русофобия, насадена от агресивната евроатлантическа пропаганда през последните 30 години. Работя с украински бежанци и честно да си призная, непрекъснато ги провокирам, за да извадя от тях някаква информация за ситуацията в Украйна. Украинските мъже ги предизвиквам, като ги питам "Какво правите тук? Защо не се върнете, за да се сражавате за родината си? Това е ваш дълг." Те ме гледат гузно или с презрение, като отговорят, че се страхуват за "ценния" си живот и не им пука за родината. Повечето от тях са дезертьори от армията, млади мъже, избягали от мобилизация, престъпници, алкохолици. Непрекъснато лъжат и се държат изключително предпазливо и дистанцирано към българите. Мързи ги до болка. Заплатите им са двойно по-големи от нашите, но не спират да негодуват и да хленчат, защото ги карат да работят. Казват, че България е длъжна да се грижи за тях, защото те са бежанци от войната. Страдат!!! Затова ние сме задължени да ги носим на ръце. Някои от тях не успяват да крият чувствата си и показват омразата си към българите. Побесняват, когато им казвам, че те са хазари. Но не го отричат. Наскоро имах интересен разговор с една украинка, която се опита да предизвика моето съчувствие, като ми сподели, че е родом от Мариупол, където в момента се намират нейните родители, а нейният девер служи в нацисткия полк "Азов". Отлично зная, че един от добрите начини да опознаеш истинското лице на даден човек, е като го ядосаш. Чух един нейн разговор с нейната майка. Явно майка й споделяше, че руските войници са й дали храна, защото украинката започна истерично да крещи, че тази храна е отровна и трябва да я изхвърли. Нареждаше на майка си да не взима нищо от руснаците. После я разпитах за битката за Мариупол. Тя каза с тъжна физиономия, че Мариупол вече го няма. Руснаците били унищожили града и бомбардирали мирните жители и не им позволявали да се евакуират. "А може е обратното?"- засегнах я аз. Украинката ме изгледа така, сякаш щеше да скочи и да ме удуши. Спокойно й обясних, че съм панагюрец и българин и като всеки българин ние уважаваме Русия, защото тя ни е освободила от турско робство. Споделих, че прадядо ми Орчо войвода е служил в руската армия по време на Кримската война и е лежал в затвора "Черната джамия", защото е отвърнал на русофобския политик Стефан Стамболов, че се подчинява единствено на руския император. Разкрих й, че съм се сражавал и в двете войни в Чечня на страната на Русия и съм бил в Донбас, така че съм наясно със зверствата на украинските нацисти. Упрекнах я, че съпругът й, с който заедно се крият в България, е страхливец и че е длъжен да се бие за собствената си страна. Тогава тя побесня и разкри истинското си лице, което беше моята цел. Тя се опита да ме убеждава, че в Украйна нямало никаква война от осем години. Донецката и Луганската народни републики били терористи. Че Украйна била мирна държава, а руските "агресори" я нападнали, за да вземат земята. Нарече ме "фашист" и "расист". Разкри, че ненавижда Православната вяра, въпреки че допреди минути ме лъжеше, че вярва в Бог. "Когато приключим с руснаците, ще дойдем тук и ще режем главите на всички българи. Вашето "славянско" племе трябва да изчезне от земята. Вие, българите, сте същите като руснаците." Запазих спокойствие и посрещах гнева й с усмивка, като се съгласих, че българите и руснаците са една раса. Трудно ми е да перефразирам украинските проклятия и псувни, които изрече украинката, докато лееше омразата си към българите и руснаците, но внезапно осъзна, че се е разкрила, и рязко замлъкна. Само очите й още бълваха светкавици на ненавист.
Неделко Маслев, ФБ